Има ли надежда в 24-те идеи на Надежда

Публикация във в. „Сега“, май 2003 г.

България има нужда от промяна в интерес на всички граждани, а не в угода на самопровъзгласилия се “елит” 

Борислав Цеков, народен представител  

Преди време един американски писател колкото на шега, толкова и насериозно писа: “Има само три неща, с които Америка ще бъде известна и след две хиляди години – Конституцията, джаз музиката и бейзбола”. Ако оцветим тази фраза с български шарки и я отнесем към годините на прехода, без съмнение едно от нещата, които ще се помнят е Конституцията от юли 1991 г. Възхвалявана и отричана, приета в атмосфера на остри политически борби, тази Конституция е европейска дреха, с която трябва да се гордеем.  Ето че, в навечерието на нейната 11-та годишнина именно за сметка на Конституцията СДС се опита да излезе от политическия нокдаун, в който изпадна след две поредни изборни загуби, след корупционни скандали и прокурорски проверки на бивши сини министри. С т.нар. “24 идеи, които ще променят България”, СДС наред с връщането на политическия терен, като че ли търси и индулгенции за собствения си управленски неуспех. Защото освен желание за промяна, в подтекста на тези предложения прозира и една откровена манипулация – за беднотията и разграбената икономика са виновни не партийните клики и досегашните правителства, а сбърканата Конституция. Затова, нека я поправим и България ще цъфне. Едва ли обаче гражданите ще приемат с овации подобен опит за подмяна на обществените проблеми. Ако се вгледаме в синята инициатива ще видим, че наред с някои разумни или дискусионни предложения, като цяло идеите на СДС за конституционни промени са един хаотичен сбор от популизъм, вътрешни противоречия и откровени недоразумения. Какво друго освен популизъм е например идеята за редуциране на депутатския състав? Някой обяснил ли е членоразделно с какво ще се подобри качеството на парламента ако има по-малко депутати? Никой!!! Защото няма да се подобри с нищо! Качеството на парламента зависи от добрата законодателна дейност и от работата на депутатите в избирателните райони, а не от бройката. А това дали депутатите са качествени и отговорни първо пред хората, които са ги избрали, а после пред партийните централи зависи от избирателната система. Ако искаме реална промяна – да реформираме избирателната система, а не да слушаме популистки призиви за ограничаване на парламентаризма. Да не говорим, че ако народните избраници са по-малко, те ще се срещат по-рядко с избирателите, а хората недоволстват най-много от това. Но има и нещо по-дълбоко, което обяснява защо именно десницата, в лицето на СДС, лансира подобно предложение. Преходът завършва, собствеността е преразпределена. Обществото се разделя на все по-бедни и все по-богати. Главно на основата на невиждания грабеж се установи един социален “елит”, който има и своите политически проекции. За да брани своите интереси, този “елит” инстинктивно се стреми към възможно по-малка представителност в управлението, към запазване на властовата територия само за хора от неговите среди и ограничаване на възможностите в управлението да влязат представители на “обикновените хора”, на различните прослойки извън “елита”. Затова е нужен и по-малък брой депутати, за да гледаме все едни и същи физиономии, които за 12 години не само втръснаха на обществото с политическото си безплодие, но и носят пряка отговорност за днешното състояние на страната. Колкото по-малко депутати, толкова по-минимален шанс за хора извън “елита” да влязат в парламента.Жив популизъм е и идеята за премахване на депутатския имунитет. Това е класически институт на конституционното право и съществува във всички съвременни демокрации, за да брани законодателите от спекулативен натиск и да гарантира свободата им да гласуват и да изразяват политическите си убеждения! Ето една картинка, която ще се превърне в реалност ако имунитетът бъде отменен: депутат участва в парламентарна анкетна комисия за разследване на корупция; засегнатите скалъпват обвинение и го дават на прокурор. Злепоставят го, пък докато съдебната власт си върши работата мандатът може и да изтече. От друга страна, падне ли депутатският имунитет, пада и този на кандидат-депутатите и се отваря вратата за злоупотреби в изборите. Всеки кандидат от неудобна партия, а такива обикновено са опозиционните, може да бъде оклеветен, дори и задържан от полицията. Докато се оправдае – изборите са отминали!  Какво друго освен вътрешно противоречие пък има в идеята хем да се конституционализира омбудсмана, хем да се даде право на индивидуална жалба пред Конституционния съд? Създават се два паралелни защитни механизма. Нека имаме предвид, че за да се осъществи идеята всеки гражданин да сезира Конституционния съд е необходима мащабна организационна реформа на тази институция, за да поеме огромния брой жалби. А това означава голям бюджет и с пъти увеличена администрация. Да не забравяме, че в Германия освен федерален има и провинциални конституционни съдилища, които са своеобразно “сито” и до Федералния конституционен съд достигат само незначителен брой жалби. Какво друго освен откровено недоразумение пък е идеята избирателните райони да се фиксират в Конституцията? При активните миграционни процеси трябва ли всеки път да задвижваме тежката процедура за изменения в Основния закон за да променим границите на даден район с променена численост на избирателите? Разбира се, СДС предлага и някои идеи, които имат своите основания, но са твърде дискусионни – за ограничаване на правомощията на президента и за извеждане на прокуратурата от системата на съдебната власт. В нашата Конституция е заложена идеята за президента като носител на т.нар. “неутрална власт”, за арбитражните функции на държавния глава в политическия процес и междуинституционалните отношения. Вярно е, че голямата отговорност на президента, базирана на силната политическа легитимация в резултат от прекия вот, не съответства напълно на възможностите, които той има да въздейства върху управлението и обществените процеси. Това положение – пряко избран президент с тясно поле за действие – поставя институцията в прекалено висока зависимост от личностния капацитет, влияние и обществен авторитет на държавния глава. Но все пак, не смятам, че на този етап съществува обществена необходимост от орязване на президентските правомощия или пък от премахване на вицепрезидента от системата на конституционните органи.Що се отнася до прокуратурата, категорично неприемлива е идеята прокурорските органи за преминат под някаква форма към изпълнителната власт. За съжаление, нашата страна все още не разполага с десетилетно утвърдени демократични механизми и практики, нито пък гражданското общество разполага с достатъчен потенциал и инструментариум за въздействие и контрол върху държавната власт, за да смятаме, че като част от изпълнителната власт прокуратурата ще бъде застрахована от политическо влияние. Огромна е опасността тя да бъде подложена на натиск за разчистване на политически сметки и да се превърне в заложник на политическите конфликти.И така, като изчистим дискусията от популизъм и неприемливи идеи, остава въпросът как да реформираме политическата ни система. Без съмнение, такава необходимост реално съществува – между гражданите и управлението има пропаст и тя се дължи на партийния фундаментализъм, капсулирането на политическата върхушка, клиентелизма, непотизма, корупцията. Тази пропаст може да се преодолее само с по-голяма представителност на всички нива, с по-висока отговорност и зависимост на управляващите от управляваните, с по-широка прозрачност и отчетност на държавните институции пред обществото.Такава реформа може да се осъществи с някои промени на конституционно и най-вече на законово равнище.На първо място са неизбежните промени в Конституцията, които бъдещото ни присъединяването към ЕС императивно налага: –          делегиране на национален суверенитет към органите на ЕС;–          уредба на европейското гражданство, включващо и правото на участие в изборите за Европейски парламент и в изборите за общински власти в друга държава-членка, където гражданинът пребивава;–          правото на чужденци да придобиват собственост върху земя.                                                                       Същевременно, добре е да се обсъди дали балансът и ефективността на различните власти няма да се подобри чрез:–          увеличаване на мнозинството, с което се преодолява президентското вето върху приет от НС закон. Така президентът ще получи реален инструмент за въздействие върху парламента и ще внесе нов стимул за консенсусност в отношенията между властите;–          пряко избиране на областните управители;–          определяне на размерите на местните данъци и такси от общинските съвети;–          свеждане на имунитета на магистратите до функционален, т.е. да обхваща само действия и актове, извършени при или по повод служебните им задължения. Това би било оправдано, защото за разлика от депутатите, съдебните магистрати не носят демократичната легитимност на прекия вот и не могат да бъдат санкционирани от гражданите;–          връщане на двуинстанционното производство за някои по-малозначителни граждански и наказателни дела. Но най-мощният инструмент за промяна на политическата система не е в Конституцията, а в избирателната система! Сега гражданите фактически са лишени от право на избор извън партийно спуснатите кандидатури. Нагледали сме се, как предпочитанията на хората често отстъпват пред повелите на партийните пророци, изискващи послушание и чести поклони пред олтарите на партийната обител. Ето защо, трябва да приемем нов избирателен закон, който предвижда пропорционална система с “гъвкави” кандидатски листи, даващи възможност на избирателя да постави напред по-достойния кандидат. Тогава депутатите ще бъдат зависими от избирателите, а не от началниците в София. Подобна система е действала у нас в периода 1911-1912 г. Тя е по-добра от мажоритарната, при която се “губят” твърде много гласове. Трябва да се промени и Закона за допитване до народа, за да се стимулира гражданското участие в решаването на местни и общонационални проблеми. Ясните правила за лобизма пък ще гарантират управлението от задкулисен корпоративен натиск и ще извадят “на светло” специалните интереси, които търсят въздействие върху властта. Трябва да се усъвършенстват механизмите за достъп до обществена информация.Само по този начин властта ще се върне реално в ръцете на хората, а оттам ще се възстанови и доверието в политическата система. Това е верния път да променим наистина България, но в интерес на всички български граждани, а не в угода на един тесен и самопровъзгласил се обществен и политически “елит”!  

Реклама

Нужна е структурна реформа на политическата система

Борислав Цеков, народен представител

(Публикация във в.“Сега“, 2004 г.) Някога Дизраели беше казал – “В една прогресивна страна промяната е постоянна и неизбежна.” След десетилетие на преход днес България като че ли затъва в тресавището на политическото статукво. Затова, все по настойчиво прозвучават гласовете, търсещи промяна. В последно време дискусията “А сега накъде?” се разраства. Чуват се различни идеи. Оставам с усещането обаче, че се говори или фрагментарно – само за съдебната власт, или само за инструментите (от Велико Народно събрание до нова кръгла маса). Не и за целта. Каква държава искаме? Дали държава, в която гражданите реално могат да участват във вземането на решения и да избират своите депутати според качествата им или държава на “сивите кардинали”. Дали държава, чийто парламент често се превръща в прост регистратор на волята на правителството или държава с авторитетна и силна законодателна власт. Държава с безпомощен президент или с държавен глава с реални правомощия ? Държава на гражданите или държава на политбюрата ?  Ако трябва да отговоря с едно изречение на тези въпроси, то според мен България трябва да бъде държава с ясни механизми за гражданско участие, с достоен парламент и силен президент.Смятам, че има поне пет причини, които правят крайно наложително провеждането на цялостна реформа на политическата система у нас, както на законово, така и на конституционно ниво:1. Огромно разочарование на гражданите от т.нар. “политически елит” и дълбока криза на доверието в традиционните политически партии, които олицетворяват парламентарното управление от VII-то ВНС досега. Разочарование, дължащо се на партийния фундаментализъм, капсулирането на политическата върхушка, клиентелизма, корупцията и колективната безотговорност на разноцветните политбюра.2. Парламентът (без значение заслужено или не) съсредоточи най-много обществен негативизъм и се закотви на дъното на общественото доверие, което ерозира устоите на политическата система. 3. Осъществяването на реформите, необходими за пълноценното ни интегриране в Европейския съюз и НАТО изисква силна и стабилна изпълнителна власт, която не зависи толкова пряко от партийно-политическите борби и конфликти. 4. Сегашния конституционен модел се характеризира с мултиполярност на политическата власт и сложни механизми за осигуряване на баланс между различните конституционни органи. В нашите условия това често пъти води до затъване на българската държавна машина в подвижните пясъци на институционалните противоречия. През изминалите години политическата практика показа, че парламентарният режим у нас не успя да демонстрира безспорните си положителни страни, а затъна в тресавището на партийните борби и конфонтации. Изпълнителната власт, като еманация на парламентарното мнозинство, е под силното въздействие и зависимост от политическите партии, представени в парламента. От друга страна, при наличието на консолидирано партийно мнозинство, се наблюдава тенденция към обезличаване на парламентарната институция и превръщането й в пасивен придатък на изпълнителната власт. 5. Пропорционалната избирателна система дава възможност на разноцветните политбюра да се самовъзпроизвеждат, независимо от собствените си политически и управленски провали. По тази система няма значение дали си участвал в унищожаването на селското стопанство, дали си унижавал Българската Православна Църква или пък благодарение на твоята управленска “компетентност” страната е докарана до хиперинфлация. Щом си в политбюрото – пак ще си в листите ! И резултатът е налице – няма по-могъща партия от мълчаливото мнозинство на негласуващите. Вече 12 години професионалните качества, реалният потенциал или принос за решаването на един или друг обществен проблеми често отстъпват като критерий за кадровите решения пред повелите на вездесъщите партийни пророци, изискващи послушание и чести поклони пред олтарите на тази или онази партийна обител. И така ще бъде докато разни “сиви кардинали” пишат изборни листи нейде из задимените партийни канцеларии и ги спускат на гражданите “за сведение и изпълнение”.  Преодоляването на тези проблеми е възможно с цялостна реформа на политическата система, осъществена на два етапа. През първия, законодателен етап, до края на мандата на сегашното 39-то НС, трябва да бъдат приети:ü Нова избирателна система с мажоритарен елемент. Внесеният от нас Избирателен кодекс предвижда парламентарните избори да се провеждат по т.нар. немска система – 120 депутати се избират мажоритарно, а останалите 120 – с национални партийни листи. За местните избори се предлага преференциална система, при която общинските съветници се избират в четиримандатни избирателни райони и гражданите могат да преподреждат партийните листи според своите предпочитания.ü Промени в Закона за допитване до народа, стимулиращи гражданското участие чрез облекчени процедури за провеждане на подписки, общи събрания на населението, местни референдуми и възможност за произвеждане на национален референдум по гражданска инициатива. ü Закона за етичните стандарти в работата на народните представители, уреждащ, прозрачността в имущественото състояние и доходите на депутатите и предотвратяването на конфликт на интереси. ü Ясни правила за лобизма, гарантиращи управлението от задкулисен корпоративен натиск и изваждащи “на светло” специалните интереси, които търсят въздействие върху властта. ü Усъвършенстване на механизмите за достъп до обществена информация. ü Правила за прозрачност, засилен контрол и отчетност на финансирането на политическите партии. По всички тези въпроси има внесени законопроекти, основно от новата генерация депутати от групата за натиск “Новото време”. Някои от тях, като избирателния и етичния кодекси, са подкрепени и от представители на ОДС и Коалиция “За България”. Тези проекти са основа за дискусия. Всички градивни предложения трябва да бъдат чути и приети. Важното е да се запази духът и посоката – да създадем такива механизми, че не “сивите” кардинали, а гражданите да избират своите политици; не безличните партийни клики, а достойните хора от всички партии да вървят напред и да работят за доброто на България заедно с активното гражданско общество.  Вторият, конституционен етап, налага сериозна дискусия за по-нататъшно усъвършенстване на конституционния модел. Неведнъж съм казвал, че Конституцията от юли 1991 г. е европейска дреха, с която трябва да се гордеем. Това обаче не значи, че ако тя ни отеснее не трябва да я корегираме според новите реалности. Едни бъдещи конституционни промени трябва да бъдат насочени към рационализиране на парламентарния режим и укрепване на правомощията на президента (без залитания към президентски режим!). Такива промени може са извърши единствено Велико Народно събрание, разбира се след изтичането на  мандата на 39-то НС.    Само чрез осъществяване на такъв цялостен пакет от мерки на законодателно и конституционно ниво властта ще се върне реално в ръцете на хората, а оттам ще се възстанови и доверието в политическата система. Това е верния път да променим наистина България, но в интерес на всички български граждани, а не в угода на един тесен и самопровъзгласил се обществен и политически “елит”!